Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2011 08:20 - СЕЛО ВРАБЕВО СЪБИТИЯ, ТРАДИЦИИ, ЛЕГЕНДИ
Автор: kolevm Категория: Изкуство   
Прочетен: 2550 Коментари: 0 Гласове:
0




СТОПАНСКО РАЗВИТИЕ В НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

 

ЗЕМЕДЕЛИЕ И СКОТОВЪДСТВО

 

Преди освобождението нашите деди и бащи се занимавали главно със земеделие, скотовъдство и малко овощарство в селата, от където дошли. Малко от тях били занаятчиите. Когато се преселили във Врабево, те продължили същите си занятия. Преселниците дохождали със своя инвентар: рала, кола, мотики, коси, добитък и започвали да обработват закупената от тях земя. Тези, които не могли да си купят повече земя, взимали от богатите и я обработвали на изполица /т.е. половината от изкараното за тях, а другата половина за чорбаджията/. Най-много земя за работа на изполица давали Спас Керкенезов и брат му Стойко от гр. Троян. Лете те дохождали в селото и прибирали изполицата.

Главните култури, които врабевени засявали, били: пшеница, царевица, овес, ечемик, боб, картофи, тикви и по-малко зеленчуци – пипер, домати, зеле.

Земята се обработвала примитивно. Ралото, мотиката и сърпът били главните земеделски оръдия. Ралото се състояло от воище и ралица, на която поставяли палежник /лемеж/ и черясло, а също така и ухо, което обръщало буците.

Кравите и биволиците впрягали в специален хомот /по-широк от колатния/ и орели земята едва няколко сантиметра дълбоко. При такава оран и обработка земята давала слаба реколта.

Едва към 1919 – 1920 г. кооперацията доставила първите плугове и обработката на земята се подобрила. Все още обаче засяването на житото ставало на стърнище или на мамулинище без предварителна обработка и без торене и затова се получавали слаби реколти. Добивите от пшеница и царевицата започнали да се увеличават, когато по съветите на околийските агрономи селяните започнали да извършват подметка но стърнищата – един или два пъти през лятото и тогава ги засявали. Годините 1925 г. – 1930 г. били години, когато агрономическите знания стигнали до самите селяни, които бързо ги усвоявали и прилагали на практика. Откривали се през зимата вечерни курсове по земеделие, овощарство и лозарство, ръководени от агрономи. Врабевени бързо усвоявали тези знания и един през друг се стремели да ги приложат на практика в своето стопанство, затова почнали да се славят като добри земеделци, овощари и скотовъдци.

Много труд и усилия изразходвали врабевени при сеитбата на царевицата. Дълбоката есенна оран била непозната. Рано през пролетта стърнищата се изоравали и когато дойдело време за сеитба, когато се стоплела земята така, че както казвали старите хора “ако седне човек на нея по гол гъз, не изстива”, започват да влагат семето в топлата земя. Сеитбата започвала след Гергьовден /6 май/ и продължавала до 3 юни /Константинов ден/. Земята се преоравала и набраздявала с ралото, на което имало от двете страни уши. Браздите били по на 70 – 80 см широки. Тогава жената от семейството започвала самата сеитба. На врата си зарамчвала три торбички – в едната мамули, в другата боб, а в третата тикви. Тя крачела из браздите, ритала с крак, за да направи място и тогава пускала семената. Мъжът и другите членове на семейството вървели след сеячката, поставяли тор върху семената и ги завивали с пръст. Копането на царевицата ставало много бавно, тъй като имало доста големи буци, които трябвало до се разтрошат. Втората копан – ровене, както се казвала, започвала да се извършва едва в по-ново време, тогава и доходът от тази култура се увеличил.

Най-трудната земеделска работа била вършитбата на снопето, което се кладяло на купни в дворовете. Турците вършеели снопето на “Хармането”, от където тази местност получила името си.

Преселниците – българи, започнали да вършеят снопето си в дворовете с коне или друг добитък – крави, биволици, впрегнати да теглят дикани, които представлявали няколко сковани дъски с вирната предна част, а по долната част на дъските забити кремъци, които режели сламата.

Сутрин, още зора не зазорила, стопаните ставали, помитали двора /хармана/ и почвали да насаждат, както се казвало, снопето. На хармана се насаждали най-много 70 – 80 снопа. Когато изгрееше слънцето, почвала самата вършитба. Два или повече коня се навързвали един до друг, закачвали се с кука на края на дълго въже. Другият край на въжето са завързвало за здрав кол /стожер/, забит здраво на средата на хармана. Конете се подкарвали, обикаляли хармана, а въжето се навивало около стожера /кола/. Когато дойдели до него, карачът ги обръщал и те отново започвали да обикалят хармана в обратна посока, докато въжето се развие и наново се завиело около кола.

С коне вършеели по-богатите, които имали такива, а другите селяни – средни и бедни, впрягали кравите или биволите в диканите и започвали да разкарват из хармана, докато снопето се овършеело. Докато се овършеело снопето, се извършвали следните процеси: първо, след като конете или диканята са минали няколко пъти по снопето, то се обръщало; второ, като се мине още много пъти по него, снопето се претръсквало първи, пък след това втори, че и трети път,  докато зърното падне и сламата стане ситна. Дребната слама се отбирала и вкарвала в плевните, а зърното заедно с плявата се събирало на куп. Сега започвало най-тежката и неспорна работа – отвяването /отделянето на зърното от плявата/. Един или двама души заставали до купа и хвърляли високо с вилата от купа. Вятърът, ако имало такъв, отвявал далече плявата, а зърното като по-тежка падало на купчина. Това отнемало много време, особено когато нямало вятър или пък бил слаб.

По време на вършитбата, която започвала след 2 август /Св. Илия/ и траела до 28 август /Голяма Богородица/ във Врабево дохождали от Балкана каракачани и колибарци /от Черни Осъм/ с по няколко коня и срещу натурално заплащане вършеели на онези врабевени, които нямали коне.

Работата при вършитбата се облекчила, когато докарали първите веялки. Те били докарани от с. Чадърлий /Сенник/. Малко по-късно Михо Пицов, Петър Ив. Бериевски и други започнали да правят веялки, но те били по-слабопроизводителни и по-мъчно се въртели.

Вършитбата с коне, с дикани продължила чак до 1927 г., когато свещеникът Трифон М. Ковачев докарва във Врабево първата вършачка марка “Perles” – американска. Вършачката била малка, лесно подвижна и можела да се вкарва във всеки двор. Притежателят u обаче вършеел първо на своите близки и приятели и ако имало време, овършавал и на някои други селяни. Нуждата от повече вършачки била голяма. Ето защо, майстор – железарят Петър Ив. Бериевски, учил занаята в Румъния, заедно с Къню Михов Деликънев се заели да направят вършачка. След упорит и продължителен труд я направили и я пуснали в действие. Въпреки всички усилия от страна на майсторите вършачката не могла да работи редовно. Тя често се чупела и била слабопроизводителна, поради което селяните не желаели да вършеят с нея.

Петър Бериевски през 1931 г. направил и първия тракторен плуг. Прикачили го на трактор "Ханомаг" - собственост на Стефан Колев Матеевски. С него орали нивите на по-богатите хора, защото техните ниви били по-големи. Това ни разказа синът му - о.з. полк. Иван Петров Бериевски.

Едва след 1930 г. група врабевени се организирали и закупили на кооперативни начала нова вършачка “Газда шаги” – унгарска. Тази вършачка била много производителна и качествена, поради което всеки искал да вършее с нея.

Агрономическите познания на населението на Врабево с всяка година се повишавали благодарение дейността на агрономите от Троянското околийско агрономство. През зимите на тези години агрономите откривали временни курсове по земеделие, овощарство и лозарство. В тези курсове били изнасяни беседи и по животновъдство. Повишила се културата на обработка на земята и това се отразило благоприятно върху добивите от всички земеделски култури. Икономическата криза в селското стопанство през 1930 – 1932 г. засегнала и много врабевени, които обаче бързо се ориентирали и наред със земеделието обърнали очи към другия отрасъл – скотовъдството, от което започнали да получават по-големи доходи.

За повишаване земеделската култура на врабевени не малка роля изиграли и няколко младежи, завършили двегодишното практическо земеделско училище в с. Градница, Севлиевско. След завършване на училището те се заели на дело да покажат какво са научили в училището – засяли ябълкови и сливови градини, обработвали царевицата и пшеницата модерно и били за пример на другите селяни, които почнали да се учат от тях и да им подражават. Тези младежи били: Марин Поневски, Иван Дулев, Марин Йонков, Петко Балев, Христо Николов Заяков и други. Те станали пионери на образцови земеделски стопанства в селото. Когато дошъл 9.ІХ.1944 г. и когато в 1948 г. се образувало ТКЗС, те били поставени на отговорни места - звеноводи, бригадири и др., тъй като били си извоювали името на добри и опитни земеделци.

През периода 1930 – 1944 г. подобряването на земеделието във Врабево с всяка изминала година бележело все по-нови и трайни успехи. Засадени били много ябълкови и сливови градини и грижите за тях се увеличили, засели доста площи с разни треви – люцерна, детелина, райграс и др., наторили се ливадите с костено брашно. От всичко това се увеличил добивът на фуражите за нуждите на животновъдството, към което сега вече били обърнати очите на врабевени.

Всяко домакинство отглеждало чифт крави или биволици с приплодите им, използвани за впрегатна сила и за мляко. По-заможните врабевени отглеждали още и коне за впрягане и за езда. Отгледаните телета и кончета продавали и от това прихващали пари за посрещане разходите си. Овце гледали също почти във всяко семейство.  От тях добивали агнета, които пролетно време продавали на пазара. От закланите агнета за собствени нужди добивали кожи, които вадели и от тях си правели кожуси, подплатявали ментани и салтамарки. В село имало и няколко кираджии, които отглеждали мъжки биволи, с които ходели чак до Свищов и Русчук /Русе/ за стока. Такива кираджии били Иван Бериевски, Йонко Ванков, Пенко Йочевски и др., които имали биволи “като планина” и когато се борели по ливадите, земята се тресяла. Такива кираджии са възпети в народните песни. Биволът се смятал за най-верен другар на човека. В народната песен “Мамо, харижи ми” се казва:


“Мамо, харижи ми

твоите вити гривни,

твоите вити гривни,

сукмени сукмани.

Мамо, да направя

на моите биволи

сукмени чулове,

сребърни синджири…”


         А Никола Козлев в поемата си “Хайдук Сидер и чер Арап” е възпял, както юначеството на Хайдук Сидер, така и участието на биволите в борбата му срещу омразния враг на народа.

         Добри и по-големи скотовъдци са били тези врабевени, които имали дайми /колиби/.

Едни от заможните хора във Врабево били тези, които наред със земеделието се занимавали и с отглеждане на повече овце и друг едър добитък.

Животновъдството, по-специално отглеждането на крави и телета, се засилило много след 1930 г. Всеки стопанин се стремял да отгледа по-хубави крави, по-хубави телета, които се продавали скъпо. Държавата поощрявала говедовъдството, особено отглеждането на българското сиво говедо. Тя отпускала помощи за строеж на нови модерни обори и торища, каквито построили всички говедовъдци. Основано било говедовъдно дружество, което уреждало всяка пролет изложби на крави, юнци и бици.

Вребевени се проявили като добри говедовъдци и скоро Врабево се наредила на второ място в страната – след с. Дерманци, Луковитско, по отглеждане на крави и телета от искърската порода. Тези крави се хранели по указание на контрол – асистенти. Широко се използвала за храна кюспето и други смески и затова кравите /контролираните/ давали много мляко. Неизвестен врабевенин бе изрекъл следната мисъл: “Парите от бичето ще отидат да се учи момчето.” И наистина, това ставало така. По това време от историята на Вребево най-много девойки и младежи заминавали да се учат в близки и далечни градове.

 

ОВОЩАРСТВО И ЛОЗАРСТВО

 

         От турците врабевени наследили малко овощни градини и лозя. Тук–там из землището – дори до наши дни, от турците останали единични плодни дървета – присади червенаци, таймени, зеленаци, кърманяци, кратуняци и други. Плодовете не се използвали за ядене на прясно, а за сушене. От тези плодни дървета най-много имало по “Пладнището”, “Урум конак”, “Бахчилъкът”.

         С настаняването си в селото врабевени почнали да засяват разни овощни дървета – сливи, ябълки, круши, орехи и др. – първо из дворовете си, а по-после и извън селото.

         От всички овощни дървета масово разпространение и засяване имала сливата, тъй като от нейния плод се добивали най-добри доходи. Както сливови, така и други фиданки се пренасяли от Ново село, от Орешак, от Скандало, от Патрешко, от Белиш и др. – кой от където бил дошъл. Така се появили първите овощни градини, които били обработвани добре и които добре се отплащали на своите стопани. 

Освен за ядене на прясно сливите се използвали още за сушене, след като се попарят, на слънце или се цепели. От така изсушените сливи през зимата варели ошав. От сливите се добивало още и пестил, от който се правели разни гозби или се ядял суров. Първите сушилни, на които се сушали сливите били на пушек, много примитивни и затова изпечените сливи били некачествени. Едва след Първата световна война във Врабево били направени нови сушилни - тип “Хавелка”. Изпечените в тази сушилня сливи били качествени и имали добър пазар.

         Главният продукт обаче, който се получавал от сливите и зенките, била ракията. Набраните сливи се поставяли в големи каци и след като ферментирали са варели в малки бакърени казани 70 – 80 л, с прави лули, поставени във вода във фунии със студена вода за охлаждане. Получаваната по този начин ракия била много пивка, тъй като тя се варяла бавно и била с по-ниска крепост /градус/ между 35о – 40о. Всяко домакинство се стремяло да си вари собствена ракия, защото без нея не можело да стане ни сватба, ни кръщене, ни гости, ни друго тържество. В по-ново време се появили големи и модерни казани с криви лули, които били по-производителни.

         След заминаването на турците българите започнали да засаждат нови лозя на мястото на старите на м. “Копито”. Различни сортове не е имало, а само един – бяло грозде, наподобяващо днешния памид. То било с високи качества – много сладко и не тъй капризно. Пръскане със син камък не се извършвало, а само копаене и после бране. От онова време идват поговорките: “Бодни пръчка, пий вино!” и друга – “Лозето не ще молитва, а мотика.”.

         Гроздето се използвало главно за добиване на вино и ядене. По-големи лозя имали по-богатите хора и най-вече кръчмарите. Последните най-добре оползотворявали виното си, тъй като те го продавали в собствените си кръчми.

         Когато около 1908 - 1910 г. филоксерата започнала да унищожава старите лозя, някои врабевени, разбира се, пак по-богатите, започнали да засаждат “американски” лозя. Пръв такова лозе засадил свещеникът Трифон М. Ковачев, а след това и други по-богати хора, като Михо Марков – чорбаджията, Димитър Минковски, Бою Мареков и други, предимно кръчмари. След Първата световна война врабевени масово започнали по Дереджика и Сачан дол и да засаждат лозя. По това време, около 1925 г., завършилите лозаро – винарско училище в Плевен Данко Матев и Цонко Стойчев започнали да се занимават с “пипиниерство”, т.е. производство на посадъчен материал от облагородени лози. Част от този материал продавали на врабевени, които били улеснени при засяването на нови лозя. С всяка измината година овощарството и лозарството във Врабево се увеличавало, така че между 1930 – 1940 г. нямало вече семейство без лозе или малка сливова или ябълкова градина /бахчия/.

         Все по това време били засети и някои обществени градини. Народното основно училище засяло притежаваната от него земя на м. “Кеси кору” от около 30 – 40 декара със сливови дървета. От тази градина училищното настоятелство добивало средства, които използвало за обзавеждане на самото училище.

         Кредитната кооперация “Взаимопомощ” засяла в м. “Ледево” ябълкова градина, която служела за пример по своята уредба. Когато в 1948 г. било основано ТКЗС, то приело от своите членове много декари овощни насаждения. Стопанството постепенно изоставило тези малки овощни градини и засадило нови съвременни градини. Засадени били местностите “Урум конак”, “Сурута”, “Плоднището” и др.

 

ДРУГИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ КУЛТУРИ И ДЕЙНОСТИ

        

         Твърде отрано врабевени се славели като добри зеленчукопроизводители. Те сеели за свои нужди пипер, домати, зеле, краставици и др. Зеленчукопроизводството се засилило, когато се завърнали от Унгария градинарите, които отишли там на печалба. Голяма част от тези градинари започнали да произвеждат в парници ранен зеленчук за себе си и за пазара.

         След образуване на ТКЗС-то майсторите – градинари били привлечени като отговорници и работници в кооперативната зеленчукова градина. Със своето ранно производство на зеленчук – краставици, петлешки, домат и други, врабевени станали известни в цяла Троянска околия.

         След Първата световна война широко се разпространило сеенето на слънчогледа, от който се добивало масло /олио/ за нуждите на всяко домакинство. С това масло, което заменило зехтина, се разнообразила и обогатила трапезата на селяните.

         Друга култура, която врабевени засели, били гръстите /конопа/. След обработката на гръстите от тях се добивали кълчища. Кълчищата били памука за селяните. От тях тъчели платна за ризи и долни, пък и горни гащи, черги и дрехи. Кълчищните ризи и гащи някога били единственото бельо на нашите деди, бащи и майки.

         За да украсят кълчищените ризи с по-хубави пазви и ръкави, врабевени отрано почнали да отглеждат копринената буба, т.е. между другото занимавали се и с бубарство. Пашкулите точели примитивно. Получената копринена прежда обработвали и от нея тъкали тънки копринени платове, от които правели хубави ръкави за ризите.

         В спомените на Христо Спасовски четем следното:

         “През 1907/1908 г. в селото живееше Минко Стойков Керкенезов, син на богатия земеделец Стойко Керкенезов от Троян. Той беше завършил земеделско училище в Кюстендил и искаше да обработва част от земята на баща си модерно. През пролетта на 1908 г. той ме покани да му стана помощник и да отглеждаме по-голямо количество буби. Съгласих се. С тази си дейност той искаше да даде пример на врабевени как да отглеждат бубите, като се използва науката, а от друга страна, да получи повече пари. И наистина, той успя да получи много добри резултати, така че и аз, който не можах много да му помагам, получих възнаграждение почти толкова, колкото получавах за цяла година като учител. Врабевени нагледно видяха как трябва да се отглеждат бубите, за да се получат от тях повече средства. Много от тях последваха примера на Минко. В по-ново време бубарството се модернизирало, пашкулите се точели на долап, преждата била по-тънка и от нея момите почнали да си шият копринени елеци, интерии и дарове за сватове и кумуве.”

 

ЛИХВАРСТВО

 

         Положението на селяните във Врабево, както и на цялото население в България, било твърде тежко след Освобождението ни от турците. Дошли от балканските села, врабевени бавно устройвали и подобрявали своя живот. Много от тях за построяване на къща и други стопански сгради, за посрещане на разходи по своите и други случаи – радостни и тъжни, изпадали в затруднено материално положение. При такива случаи били принудени да вземат пари на заем от новите чорбаджии и лихвари. Като се почне от 1890 г. във Врабево постепенно се обособили като чорбаджии и лихвари Михо Марков Лавчийски. Той е един от първите, отворил кръчма в селото и към нея малко дюкянче, в което продавал разни бакалски стоки. Този първи лихвар и чорбаджия във Врабево заробил икономически доста селяни, на които след като не могли да му се издължат, вземал по-голяма част от имота им. В кръчмата му ставали почти всички сделки в селото – продажба и покупка на имоти, на добитък и др. И във всичките сделки той, чорбаджи Михо, се намесвал, за което получавал известно възнаграждение.

         Други лихвари и чорбаджии с характерните черти на старите чорбаджии в селото били Минко Минковски, а по-късно синът му Митю Минковски, Стоян Топузов, Вълчо Топузов, Велчо Кунешки, а в по-нова време Бою Мареков, Александър Михов, Марко Михов. Тези и други по-богати хора раздавали пари на заем срещу голяма лихва 10 - 20 %, от което те все повече и повече забогатявали. Това било времето на първоначалното натрупване на капитали, времето на лихварите /1890 - 1910 г./. Голяма част от заборчлелите селяни били принудени да емигрират в Америка, Австро - Унгария, Чехия и Русия, за да спечелят пари и да се издължат на лихварите. Много врабевени емигрирали през годините 1900 - 1910 г. за Америка и Унгария. Голяма част от тях след като работили по няколко години и спечелили повече пари, се завръщали в село, закупували имоти, строяли нови къщи. Друга част оставали далеч от родината и от близките си, задомявали се там. По-много преселници има в Унгария. Занимават се главно с градинарство.

         В Будапеща има доста врабевени, които вземали дейно участие в живота на българската колония. Някои от тях като Димитър Радоев влизат в училищното и църковното настоятелство.

         Завърналите се врабевени от емигрантство носели със себе си вече по-висока култура, както в работата си, в облеклото си, така и в начина на живот и ставали за пример на другите селяни, които почнали да им подражават.

         Със своя упорит труд и пестеливост врабевени постепенно закрепвали икономически и подобрявали своя живот.

         Времето на лихварите било вече към своя край. През 1907 г. била основана кредитната кооперация под името "Взаимопомощ". Кооперацията започнала да раздава на селяните заеми срещу ниска лихва, да ги снабдява с някои стоки, сол, семена и други, с което положението на по-бедните и средни селяни се подобрило.

 

ТЪРГОВИЯ

 

         През турско във Врабево имало търговци главно на добитък, наречени "джамбази", което преведено на български значи "търговец". А че наистина тази търговия била развита свидетелства данъка "вака", който се плащал за всяко продадено животно. Не се знае какви други търговци е имало, но няма и съмнение, че е имало бакали, които продавали най-необходимите стоки на населението.

         След освобождението българското население било снабдявано с най-необходимите стоки - газ, захар, зехтин и др. от бакалите, които държали кръчма и бакалници. С другите стоки населението се самозадоволявало от собственото си стопанство - масло, сирене, месо и др.

         Не много време след Освобождението във Врабево някои по-богати хора като Спас Керкенезов, Вълчо Топузов и др. почнали търговия с добитък, който продавали на пазара в Севлиево. Знайно е, например, че тези двама търговци през 1888 г. есента били проследени от Яко и Качамачко в Севлиево на пазара, където продали много добитък. Те изпратили сведения за тях на своите хора да ги причакат, да ги убият и да им вземат парите. Събитията така се развили обаче, че вместо тях убили Христо Пенков на м. "Копито", където има поставена плоча /камък/.

         Други търговци на добитък по-късно били Митю Минковски, Стойчо Павлев. За тях и за всички, които се занимавали с търговия на добитък, трябва да кажем, че те твърде много експлоатирали бедните селяни, като им закупували добитъка на безценица.

         По-постоянни търговци били яйчарите, които изкупували яйцата и птиците. Както и по-рано, така и по-късно с този занаят се залавяли много хора, тъй като и той бил доходен. Един от най-известните яйчари бил Димитър Минков Джаралийски. Той се отдал всецяло на този занаят, докато другите го карали между другата работа. Димитър Джаралийски бил предприемчив човек и добре организирал търговията с яйца - имал каруца и коне, с които откарвал яйцата в Ловеч или Плевен, където се запознал с големите търговци.

         Други яйчари били Христо Н. Казанджиев, Стоян Добрев и синовете му Добри и Цвятко, Бою Добрев Вълеков и синовете му, които по-късно станали износители на земеделски произведения - грозде, ябълки и др.

         Братя Боеви - Димитър, Трифон и Добри били търговци от голям мащаб.

         Кокошките изкупувал Георги Кокошерят и кокошери, които идвали от други села. Със силно и високо викане те известявали цената на кокошките.

 

ЗАНАЯТИ

 

         От старо време занаятите са се развивали и с тях са задоволявали нуждите на хората. Заедно с развитието на стопанския живот след Освобождението във Врабево се развили и първите занаяти. Първите занаятчии  били тези, които и преди идването си в селото са упражнявали занаятите си. Така например най-много ковачи идват от Ново село, Белиш и Орешак, абаджии идват от Патрешко. Майстори строители дошли от Белиш и Орешак и т.н.

 

АБАДЖИИ

 

         На първо място най-голяма нужда хората имали от дрехи и затова абаджиите били най-много. Те били на почит още през робството, тъй като шиели облекло на нашите деди. Какво шиели те:

·        мъжки дрехи - потури /дънести гащи/. Гащите били широки, в горния си край навървени с въркозун за стягане. Джобовете и крачолите обазявали с по няколко ката чер гайтан. Гащите се правели от домашен плат, наречен "абен". От същия плат се правели още: абичка, елек, салтамарка /широка абичка, подплатена с кожи/, калцуни, носени вместо чорапи, ямурлук /широка и дълга горна дреха с качулка, носена в студено и дъждовно време/. Долни гащи мъжете не носели. За такива служили дългите кълчищни ризи.

·        женски дрехи: сукмани - дълги вълнени дрехи, на долния край и по пазвата обазени с по няколко ката цветни гайтани; къдрави сукмани /бърчулници/, без гайтани, но с много дипли; ментани - горна дреха без ръкави, подплатена с кожи и нашарена покрай и под мишниците с разноцветни гайтани; абички с телени копчета.

         От многото абаджии като първи можем да споменем Минко Драшковски - дошъл от "Драшковската махала", Марин Бабастански дошъл от м. "Баба Стана", Спас Стойков Далеков - дошъл от Патрешко, Венко Цонков и други.

         Някои от абаджиите започнали да шият на жените и момите памучни и копринени интерии и елеци, наречени "манти". Такива шивачи били Венко Цонков, който отворил дюкян в къщата на Димитър Минковски. Срещу него в дюкянчетата на Спас Топузов  шивач бил Георги Ст. Халваджийски и Христо М. Ковачев.

         Пръв шивач във Врабево на "опнати" гащи /панталони/ и на палта бил Иван Стоев Драшковски. Той дошъл от "Драшковската махала" заедно с чичо си Минко Драшковски, който също бил шивач на мъжки дрехи - потури и абички. Построил си малка къща на "Камъка" и отворил шивачница. Това било около 1907 - 1908 г. Отначало работел сам в шивачницата, а след Балканската война при него отишли да учат занаят няколко момчета, между които и Иван Балев Спахийски.

         Иван Стоев учил занаята в Троян. там той бил във връзка с работниците, с културните хора и самият той станал по-културен и начетен. Отличавал се със своето трудолюбие. Вземал участие в културния и обществен живот на Врабево, заради което бил уважаван от всички селяни. Взел участие в двете войни - Балканската и Първата световна война. След завръщането си от войната 1918 г. той продължил занаята си и се оженил за Дена Маринова Герасова. Не минало много време след сватбата, той се разболял от туберкулоза и през 1924 г. умрял, без да остави наследници. Жена му се оженила за Марин Велчев, който по това време се завърнал от Америка.

         При Иван Стоев след Балканската война 1913 г. постъпил чирак да учи шивашки занаят - Иван Балев Спахийски. По време на Европейската война той отишъл да учи занаята в гр. Троян и от там заминал за с. Каменец, Плевенско, където усвоил напълно занаята. Във Врабево се завърнал след Първата световна война и отворил самостоятелна работилница най-напред в къщата на Цанко Койнов на "Камъка", а после в Босевската къща. След 1923 г. неговата шивачница става място /клуб/ на врабевенските младежи, които прекарвали свободното си време тук. Четели се художествени и научни книги, критикували прочетените книги и давали кратки рецензии за героите. На помощ на четците идвали Марин М. Бакалов, който имал доста богата библиотека и раздавал книги от нея на всеки, който искал. Той бил калфа - шивач при Иван Балев. Често в шивачницата ставали разгорещени спорове по някои въпроси. Една част от младежите се увличали по учението на Л. Н. Толстой, а друга - по марксическото учение и затова между тях често се водели спорове. Интересно е да се отбележи, че тогава младежите много четели книги и по пътя на самообразованието искали да постигнат онова, което другите добивали в училище.

         При Иван Балев учили занаят много младежи като: Марин Бакалов, Иванчо Недялков, Мичо Кънчев, Марин Кутровски, Иван Карагьозов и други. Някои от тези младежи като Мичо Кънчев станал един от най-добрите и модерни шивачи във Врабево. При него учили занаят Пенко Мичев.  Шивачи във врабево били още Христо Петков, Христо Николов Павков и брат му Стефан Павков, който и до сега е един от много добрите шивачи в селото.

         Тук заслужава да се спомене и друг един шивач, учил занаят във Врабево, а после заминал и се установил на работа в София. Това е Васил Генков. В София Васил попаднал сред шивачи - комунисти и се запознал с комунистическото движение. Когато си идвал в село, той запознал свободните младежи с комунистическото учение и с партийния живот в София. Често той се застоявал в село по-дълго време, работел при някой майстор шивач и бил един от активните агитатори на социализма.

         Най-дълго време упражнявал занаята “шивачлък” във Врабево - мантажията Данчо Христов Влашки.

         Към шивашкия занаят са се насочили най-много младежи, тъй като чрез него са задоволявали най-насъщната нужда - облеклото.  

         Твърде рано в с. Врабево наред с мъжете - шивачи, започнали да се занимават с този занаят и жени, които шиели ризи, блузи и др. дрехи на жените и децата. Една от първите шивачки била Пеша Цанкова. Дюкян тя не е отваряла, ала жените, момите, пък и децата я търсели да им шие някоя дреха. На всички правела услуги срещу скромно възнаграждение. Самата тя била природно интелигентна, умеела да посреща своите клиенти и затова по-малките от нея се отнасяли с уважение към нея и u викали "кака Пеша".

        

 

 

 

ОБУЩАРИ

 

         За да събере по-точни  и пълни сведения за обущарите във Врабево, Пенчо Далеков е разговарял  с един от малцината останали живи обущари Минко Карамолловски /Славеят/.

         Когато завършила Междусъюзническата война в 1913 г. и войниците се завърнали в село, той постъпил на занаят обущар при Томи Минков Дулевски.

         Майсторът Томи Минков Дулевски дошъл във Врабево от Черни Осъм /Колибето/, а занаята учил в Дряново. Той бил доста начетен и с установяването си във Врабево вземал дейно участие в политическия и културен живот на селото - бил общински съветник, влизал в състава на църковното настоятелство, можел да пее в църква.

         При него освен Минко Славеят учили знаят още Стойко Пенчев Далеков, Гечо Балев Спахийски и др. На занаят Минко Славеят постъпил през есента на 1913 г. и стоял при майстора до есента на 1915 г., когато майсторът заминал за фронта. Селото останало без майстори обущари. Тогава калфите Минко Славеят и Стойко П. Далеков отворили обущарници - първият в къщата на Михо Марков, а вторият в къщата на Спас Ст. Далеков. При Минко Славеят занаят учили: Радой Петров, Кольо Цвятков, Васил Савев и др. Макар още млад, Славеят се прочул като изкусен майстор обущар, който задоволявал и най-изтънчените вкусове на клиентите си. В този дюкян, който бил на тогавашната чаршия, Славеят продължил да упражнява занаята си цели 20 г. - до 1935 г.

         В по-нова време обущар във Врабево станал Нешо Калчев, който учил занаят при Минко Славеят.

         Един от първите обущари в селото обаче бил Томи Иванов. Баща му - Иван Томев /Хубавия/, дошъл във Врабево от Колибето/Черни осъм/ около 1902 г. Малкият Томи учил занаят в гр. Троян. Като младеж бил много буен и оригинален. Заедно с другарите си Йонко Колев Матеевски, Ненко Минков Ганеков и други младежи буйствали из селото, по седенките и на хорото. Кмет по това време в селото бил Спас Ст. Далеков /1904 - 1908 г./. Той привикал Томи Иванов в общината и му направил бележка да бъде по-мирен и примерен. На тази бележка Томи силно реагирал и кметът му ударил една плесница. За да си отмъсти за това, Томи една нощ запалил плевника на кмета.

         На ръст Томи бил доста по-висок от другарите си и когато играел на хорото, бил над всичките. Бил изкусен играч, майсторски си петлеел краката и обръщал внимание на всички със своята игра. За него след смъртта му останалите негови другари си спомняли с възхищение.

         "На площада на "Камъка" - разказва Минко Славеят, имаше голям камък. На този мегдан играеше хорото на празници и сватби. Томи Иванов обичаше да води хорото и понеже беше дългокрак, често играейки прескачаше камъка, с което правеше хорото по-интересно. Един път обаче, когато направи опит пак да прескочи камъка, той се спънал, паднал и доста се утрепал."

         Понеже учил занаят в Троян по онова време, когато там се зараждало социалистическото движение, Томи Иванов бил надъхан със комунистически идеи, които почнал да проповядва сред младежите в с. Врабево. Това било времето, когато във Врабево учителствал Димитър Икономов, който също говорел на младежите за социализъм, както си спомня и Добри Тотев /1908 г./. Томи бил доста интелигентен, говорел по-модерно, вземал участие в културния живот на Врабево, участвал в представленията, изнасяни от учителите и т.н. Участвал в пиесата "Бай Ганьо", в която играел ролята на Ганьо Балкански, което име му останало и всички му викали Ганьо Балкански.

         Около 1910 - 1911 г. той се сдружил с Христо Цановски и отворил обущарница в първия етаж в къщата на Бою Стратев. Тук именно, в тази обущарница, била настанена първата библиотека на новооснованото читалище "Надежда" през 1911 г. Приема се , че първият библиотекар на читалището бил Томи Иванов, който работил занаята си и раздавал книги за прочит.

         Както Томи, така и баща му били прогресивни хора. Томи се обличал с европейски дрехи, говорел, както казахме, за комунизъм. Другарите му Йонко Колев Матеевски, Нено Минков Ганеков и други също били прогресивни и изоставили предишните си лудории.

         Ета какво пише Марин Цочев Петков в спомените си за Томи Иванов:

         "Като комшии на бати Томи имах възможност да влизам в неговата стая, украсена с много картини. Една картина обаче ми направи най-силно впечатление. А тя представлява следното:

         На една разкошна веранда пиршествуват дебели хора с фракове и с цилиндри, с големи шкембета, чукат се за наздравица, а под тях надпис: "Ние се веселим, пием и ядем за вас." Те поглеждат надолу към другата част на картината, която представяше разгорена пещ - леене на чугун и стомана с изнурени слаби и измъчени работници, с лопати и куки в ръцете си, а отдолу надписът гласи: "Ние се трудим и работим за вас."

         При Томи Иванов и Христо Цановски учил занаят Васил Балев, който впоследствие също отворил обущарница, но по-късно изоставил занаята.

         Дядо Иван - бащата на Томи, е един от първите, който впрягал коне в каруца и е първият, който докарал във Врабево кабриолет. С каруцата и кабриолета превозвал пътници до близките градове и на панаира при Троянския манастир.

         Томи участвал и във войните от 1912 - 1916 г., когато той и много други били убити на южния фронт.

         Родителите на Томи останали сами. Майка му - баба Иваница, била умна жена. Наричаха я Иваница Хубавата, заради нейната хубост на младини. Когато умира, дядо Иван остава самичък и последните си години прекарва като чирак у поп Трифон, който наследил всичко, каквото имал старецът.

         Друга работилница била на Добри Боев. При него се учили за обущари Данко Илиев и Христо Недялков.

 

КОВАЧИ

 

         Първи ковач в с. Врабево след Освобождението бил Матю Христов Ковачев, дошъл от Ново село. Още докато бил в Ново село,  през турско, той се прочул като изкусен майстор. По време на Новоселското въстание и при подготовката на въстанието заедно с другите майстори ковачи правил ножове, саби и други оръжия за въстаниците. Когато дошъл във Врабево, отворил работилница и почнал да изработва разни земеделски оръдия - мотики, брадви, коси и други. При него учил занаят най-големият син Атанас, който е първият майстор на железни коли и каруци в селото. Дядо Матю живял дълго и когато не можел вече да работи занаята, построил малка воденичка - долапкиня на "Шурлът", на дола, който протича през село и там денем и нощем мелел царевично брашно на врабевени. Воденичката му се прочула и с това, че при нея имало студен кладенец, от който копачи и жетвари се снабдявали с вода през време на работа. Тази местност и сега носи името "Дядовата Матюва воденица", макар че от нея няма и помен.

         Друг майстор ковач, дошъл от Белиш, бил дядо Иван, дядо на Благой Петков. Той, както разказва Минко Славея, работил в къщата си - правел мотики, клепел черясла и палежници, правел дървени коли. При него също учил занаят синът му Петко и затова носели името Иван Ковачев, Петко Ковачев.

         Черясла, палежници, мотики, маджарки клепел и циганина Отю Цигуларят, останал във Врабево още от турско. Той свирел на цигулка и младежите го викали да им свири на хоро.

         След тези първи майстори - ковачи отворили работилници с по-нови инструменти други майстори - железари.

         Атанас Матев отворил работилница в собствената си къща в махала "Ламбанка". Освен поправка на счупени кола и каруци прави и нови не само на врабевени, но и на другоселци.

         Лалю Минков Топузов - отворил дюкян също в собствената си къща сред село - обслужвал селяните, като им правил коли, поправял счупени и правил много хубави каруци. Неговите каруци се отличавали с хубавия си звън, дължащ се на стоманените зилове на колелетата. Умеел хубаво да украсява сандъците на каруците с разни рисунки.

         От всички ковачи обаче най-много се прочул Петър Иванов Бериевски. Той учил занаят някъде извън село и като се завърнал отворил работилница в къщата на баща си сред село. Работилницата си обзавел с нови и модерни за времето си машини, бормашина, менгемета и др. Докато другите ковачи покрай занаята упражнявали и земеделие, то Петър, който бил ерген, се отдал на занаята си и се усъвършенствал в него. Освен каруци, коли, той правел веялки и други земеделски оръдия - рала, плугове, мотики. Славата му като майстор  - каруцар се носела далеч от селото.

         И при тримата майстори железари се учили много младежи, като Цонко Тутеков, брат му Иван Тутеков, които по-късно станали най-добрите майстори. Някои от тези младежи, учили занаят във Врабево, заминали за други села и градове, където се установили да работят. Така например Димитър Кинов отишъл в Бериево и там отворил работилница. При него учил занаят братовчед му Стойчо Дудев. Димитър Дочев - железар, заминал за Габрово и там отворил работилница.

        

 

 

 

ПОДКОВАЧИ

 

         Един от първите подковачи на добитък във Врабево бил Христо Стойков Далеков - "циганчето", както му викали, защото упражнявал цигански занаят. Той учил занаят в Орешак. Във Врабево работил няколко години. Тук той се оженил и имал момче на име Стойко. При подковаването на един кон, конят го ритнал в коляното, което се заразило и той умрял. Жена му останала вдовица с малкото си момче. По-късно тя дала момчето си хранениче в Орешак у Миревци, а тя се оженила за Бою Стратев.

         Подковачи на добитък били още: Стефан Генков Рътковски, който дълго време упражнявал този занаят, а заедно с него клепел мотики, палежници и черясла и правил и други услуги на населението.

         Тодор Бабастански бил един от добрите майстори подковачи. Той също не се ограничавал само да подковава добитъка на селяните, а извършвал и други услуги - точел и клепел брадви и мотики, точел сърпове и др. Той дал занаят на Стефан Бабастански, на Събчо Йонков и др.

         Напоследък подковачи във Врабево останали само Събчо Йонков и Христо Калчев.

 

ДЪРВОДЕЛЦИ

 

         Като пръв дърводелец, според стария учител Пенко Нанков Пенков се смята да е бил Марин Матев Илчев /брат на Марко Матев/. Той бил изкусен майстор. Умеел да прави врати, прозорци и други неща, а за учениците правил дивити /кутии/, в които си носили моливите и писалките. Рано продал селището си на дядо Минко Бакалина и заминал за Добруджа, където умрял.

         Друг дърводелец бил Александър Атанасов Шейтанов. Той също напуснал Врабево и се заселил в с. Кесарево, Горно-оряховско, където се отдал на занаята си. След 1920 г. при него заминал и брат му Христо заедно с трите си момчета - Захари, Пенко и Александър.

         Пенко бил завършил дърводелското училище в гр. Троян и станал майстор - дърводелец.

         Самоук дърводелец бил Стефан Колев Матеевски, при когото учили занаят по-новите дърводелци Христо Димитров Попов, Никола Добрев Ярлийски и други младежи.

         Изкусни майстори дърводелци били братята Пенко и Илия Савеви. От тях особено даровит и способен бил Пенко, който сам си направил разни инструменти за работа. Пенко Савев цял живот се занимавал със занаята "дърводелство" и бил в услуга на хората.

         Добри дърводелци били и братя Недялко и Минко Войковски. И двамата били повече самоуки, но се отличавали със своята упоритост и прецизност в работата си.

         Недялко Войковски за пръв път се опитал да използва машина в занаята, за да облекчи работата си.

         Дърводелско училище завършил и Иван Минков Христов. В училище добре усвоил дърводелския занаят, обаче после се отказал от него.

 

МАЙСТОРИ СТРОИТЕЛИ

 

         От всички занаятчии най-много били строителите. Тях животът ги изисквал. Всеки врабевенин - стопанин искал да си построи къща, плевня, сая, кочина и затова към този занаят се ориентирали много младежи. Най-много строители дошли от Белиш и Орешак. Имало фамилии, на които всички мъже се отдали на този занаят. Така например, мъжете от фамилията на Спахиите, които дошли от Белиш, всички били строители.

         Като първи строители във Врабево били Дянко Минков Войковски и Дочо Минков Войковски. Други строители били: Цонко Димитров, брат му Радко Димитров, Марко Йоновски, Павли Савев, Михо Пицов и др.

         Всяка пролет майсторите – строители събирали по-млади мъже, образували строителни чети /тайфи/ и заминавали в Добруджа /Добричко и Варненско/ на печалба. Там те строяли предимно къщи. Отиването до Добруджа било придружено с големи трудности. От Врабево до Горна Оряховица четата пътувала пеша с много багаж на гърба. Там се качвали на влака. Сурови били и условията на работа на строителните обекти. Когато настъпвала жетвата, майсторите  напускали строителството и се включвали в нея. Наесен майсторите се връщали в село и с припечелен през лятото пари закупували имоти. Добри майстори - драгомани били Цанко Димитров, Марко Йоновски и др.

         След Първата световна война отново нуждата от строители била голяма, тъй като някои от по-старите били избити във войната. Сега с този занаят се заловили по-млади хора, които продължили строителството на къщи, плевни и др. селскостопански сгради. Като добри майстори били: Цонко Димитров и брат му Радко, Марко Йоновски, Михо Пицов.

         Когато майсторите завършвали къща на някой стопанин, комшийките донасяли дарове - кърпи, чорапи и др. Един от майсторите тъй благославял:

         "Слушайте, майстори, калфи, чираци и наоколо комшии и чорбаджии, хей-й-й. От комшията /еди кой си - името му/ се получи дар. Той, чорбаджията, ни съйдиса и майсторите възрадва и него Господ да съйдиса и възрадва, хей-й-й. Да му даде Господ, колкото на таз дар жичките, толкоз да му са жълтичките, колкото в морето водата, толкоз да му е храната в хамбара, колкото по полето мравките, толкоз да му са в обора кравите, хей-й-й. Да му помогне Господ да отиде по светите места, да пише баща и майка, кумици и кумове и всички забравени родове и пак похвален да се върне, хе-й-й. От майсторите - мурафет, от калфите -  кувет, на чираците - по 150 на фаланга, хей-й-й.

 

КАЦАРСТВО

                  

         Занаята кацарство упражнявал в село само Михо Пицов, който работил в къщата си - поправял каци, качета и рядко правел нови. Този майстор освен кацарство упражнявал и други занаяти. Бил отличен дюлгерин и заедно с други работници ходел в Добруджа и дори в Букурещ, където го заварила Балканската война и бил принуден да се върне и да вземе участие в нея. /Из спомените на сина му Георги/.

        

БАКЪРДЖИЙСТВО

 

         Дълго време във Врабево бакърджии не е имало. Бакърени съдове докарвали бакърджии от Севлиево и Троян на сбора и други празници и врабевени си купували. По-късно от Ново село дошъл Мильо Димов - майстор - бакърджия, заселил се в село, оженил се за Пеша Ст. Матеевска и продължил да работи занаята до края на живота си. Добър майстор бил, ала обичал и да попийва вино и ракия много. Изработвал менци, тави, легени, кепчета и други съдове, които продавал на сватбите, тъй като по това време тях купували и с тях дарявали младите семейства. Мильо Димов умеел и да калайдисва бакърени съдове и по такъв начин той е първия местен калайджия.

         Други бакърджии били: Георги Игнатов, дошъл от "Маргатина", отворил дюкян в къщата на Митю Минковски, също изкусен майстор, който правел и казани за ракия.

         Бакърджии били още Петър Василев и Иван Марков Матев, който най-дълго останал да упражнява този занаят. В Севлиево рано отишъл да учи занаят Кръстю Ангелов, който го усвоил добре и не се завърнал в село, а отворил дюкян там.

         От Дебнево идвали цигани – калайджии пролет и есен, по сбора – престоявали няколко дена в село, калайдисвали съдовете на врабевени и си заминавали.

 

МУТАФЧИЙСТВО

 

         Мутафчии във Врабево също не е имало. Въжа, чулове, чували, торби и др. врабевени давали да им плетат мутафчиите в Дебнево. Много късно някои младежи като Минко Маринов отишли в Дебнево да учат този занаят, но като се завърнали го изоставили.

        

БОЯДЖИЙСТВО

 

         Бояджии във Врабево не е имало дълго време. Жените носели прежда да им боядисват в Троян или Орешак. По-прости прежди жените сами боядисвали с кори от ясен, орехови черупки и шума и др.

         По-късно бояджийски работилници отворили Христо Нанков Нановски, Иван Маринов Спахийски и Трифон Стефанов Ковачев.

 

БРЪСНАРСТВО

        

         Бръснари във Врабево до 1925 г. не е имало. Мъжете се бръснели един друг или сами с бръсначи, донесени от Америка, Унгария, Русия. Някои по-смели мъже се опитвали да бръснат и при тях ходели селяните. Такива били братята Георги и Марко Отвъденски, които поправяли и часовници. Както говори и самото им име, те са дошли във Врабево отвъд Балкана, някъде от Карловско и със земеделие не се занимавали, били още и иманяри. Подстригване на коси не се извършвало, а само стригане, и то с ножица. Момчетата ги стрижели майките им с ножици - на стъпала, на стъпала и затова в училище обикновено се викало “Стригано яре, вълци го яли”.

         През 1925 г. бръснар в село дошъл един турчин от Дебнево, отседнал в къщата на Нановци, намираща се на мястото на днешния културен дом, и започнал да бръсне. По същото време и някои врабевени като Иван М. Карагьозов, Симеон Колев Велчев и др. се опитвали да бръснат. Иван Карагьозов бръснел в малка стаичка до шивашката си работилница. Обаче добре обзаведена бръснарница не се създала дълго време. След 9.ІХ.1944 г. добри бръснари от Дебнево, организирани в трудово-производителна кооперация, посещавали Врабево и извършвали бръснарски услуги на многобройните млади клиенти, в това число и на учениците от гимназията. В по-ново време младежите  Георги Александров, Васил Тодоров, Еньо Цочев от Врабево отворили бръснарница. Георги работи като бръснар 49 години и сега (2001 г.) продължава. Съпругата му - Диляна е фризьорка.

 

ФОТОГРАФИЯ

 

       &nbs




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolevm
Категория: Изкуство
Прочетен: 200893
Постинги: 185
Коментари: 28
Гласове: 49
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол